Базиликата Свети Петър е разположена западно от центъра на Рим, на територията на суверенната държава Ватикана, и е център на римокатолическата вяра. Историята посочва, че на мястото на сегашния храм, по-рано се е намирала състезателна арена, където по времето на Нерон християните са били предавани на мъченическа смърт. През 67 г. тук след съд е доведен и апостол Петър. Той моли екзекуцията му да е различна от тази на Христос, заради което е разпнат с главата надолу. През 326 г. в памет на това император Константин нарежда да се построи базилика, посветена на Свети Петър.
Когато по-късно тя остарява морално, през 1452 г. Папа Николай V започва строителството на нов храм на нейно място. След смъртта му работата е преустановена и едва през 1506 г. Папа Юлий ІІ нарежда на архитекта Браманте да продължи строителството. Браманте замисля църквата да е с формата на гръцки равностранен кръст.След неговата смърт работата е поръчана на Рафаело, който проектира църквата наново, този път с формата на латински кръст. След това строителството се оглавява от Микеланджело Буонароти, а след смъртта му архитектите Джакомо дела Порта и Доменико Фонтана изграждат по проекта на Микеланджело два купола: вътрешен и външен. Карло Мадерно достроява капелите и оформя фасадата на храма. На 18 ноември 1626 г., с навършването на 1300 години от построяването на първата базилика, Папа Урбан VІІІ освещава новия храм.
На мястото на стария олтар е поставен нов, а в пода е пробито прозорче, през което вярващите могат да видят гробницата на Свети Петър. Разкопките, проведени през 40-те години на миналия век, доказаха, че под олтарната част действително се намира гробницата на апостола. За това свидетелстват многобройни факти, включително намерените надписи и изображения. До 1990 г. базиликата Свети Петър в Рим бе най-големият християнски храм в целия свят (през 1990 г. той е изпреварен от храма в Ямусукро, столицата на африканската държава Кот д’Ивоар). Размерите на римския храм са потресаващи – той заема площ от 22 067 квадратни метра, височината му е 189 метра, а дължината – 211,5 метра. Площадът пред църквата, по проект на Лоренцо Бернини, е ограден от 264 колони в четири реда, а в центъра му се намира египетски обелиск и два великолепни фонтана.
Пред входа на храма се извисяват статуите на апостолите Петър и Павел. Петър държи в ръцете си ключовете от Царството Небесно. Храмът има пет входа. Последният от дясната страна е наречен Святата врата и се отваря само на кръгли годишнини. В древността началото на юбилейната година се е отбелязвало със звук на тръба от кози рог, който се е наричал „yobel“, откъдето и произлиза думата „юбилей“. Святата врата е залята с бетон. На всеки 25 години, в навечерието на Коледа в юбилейната година, бетонът се разбива. След трикратно коленичене и три удара с чук, Святата врата се разтваря и Папата с кръст в ръка пръв влиза в храма. В края на юбилейната година вратата отново се зазижда за следващите 25 години.
Бронзовата врата на централния вход е изработена от флорентинския майстор Филарет през ХV в. В горната част на вратата са изобразени големи фигури на седящите на трон Исус и Богородица, докато в центъра са апостолите Петър и Павел. По-надолу са изобразени сцени от съда на Нерон и последвалата екзекуция на апостолите: отсичането на главата на Свети Павел и разпъването на Свети Петър. Над вратата е разположен мраморен барелеф на Бернини, наречен „Исус връчва на Петър ключовете от Царството Небесно“.
Базиликата Свети Петър в продължение на векове е била украсявана от най-добрите майстори. Почти всички изображения по стените и сводовете на храма са изпълнени с мозайки. Тук е и знаменитата скулптура „Пиета“ (Оплакването на Христа), дело на Микеланджело.
***
Днес православната църква почита светите апостоли Петър и Павел. Денят е известен още като Петровден. В Апостол Петър Църквата вижда образ на един отрекъл се от Христос и след това покаял се, а в Апостол Павел – образ на един, който се противил на Господа и след това повярвал.
На днешния ден публикуваме откъс от романа “Quo Vadis”, донесъл нобелова награда на Хенрик Сенкевич през 1905 г. Делото на живота на светите апостоли и тяхната саможертва в името на живата Истина са голям пример и за нас днес, когато всички бягат, обезверени, заради върлуващата неправда, която ни заобикаля в този свят.
“Призори на другия ден два тъмни силуета се движеха по Апиевия път към равнините на Кампания. Единият от тях беше Назарий, другият апостол Петър, който напускаше Рим и своите подложени там на мъки едноверци.
На изток небето вече добиваше бледозеленикав оттенък, който постепенно и все по-ясно се отделяше от хоризонта с шафранена ивица. Дърветата със сребристи листа, белият мрамор на вилите и арките на акведуктите, пробягващи през равнината към града, се открояваха в здрачевината. Зеленината на небето постепенно ставаше по-светла и се насищаше със злато. След това изтокът започваше да розовее и Албанските планини се появиха чудни, лилави, като че ли съставени само от сияния.
Ранните лъчи се отразяваха в трептящите по листата на дърветата капки роса. Мъглата редееше, разкривайки все по-просторен изглед към равнината, към разположените в нея къщи, гробища, градчета и дървета, сред които се белееха колоните на храмовете.
Пътят беше пуст. Селяните, които караха зеленчуци в града, още не бяха успели да впрегнат каручките си. По каменните плочи, с които беше настлан пътят чак до планините, се разнасяше в тишината отзвукът от дървените сандали на двамата пътници.
Слънцето се показа иззад една седловина, а заедно с това някакво чудно видение порази очите на апостола. Стори му се, че златистият кръг, вместо да се издига по-високо и по-високо в небето, е слязъл от планината и се движи по пътя.
Тогава Петър се спря и каза:
— Виждаш ли тази светлина, която се приближава към нас?
— Нищо не виждам — отговори Назарий.
След малко обаче Петър отново се обади, прислонил очите си с ръка:
— Някой иде към нас в слънчево сияние.
До ушите им обаче не стигаше никакъв звук от стъпки. Наоколо беше съвсем тихо. Назарий видя само, че в далечината дърветата трептят, сякаш раздвижени от някого, а слънчевата светлина се разлива все по-широко в полето.
И се вгледа учудено в апостола.
— Рави, какво ти е? — извика той с безпокойство.
А ръцете на апостола изтърваха тоягата на земята, очите му гледаха неподвижно напред, устата му бяха отворени, лицето му изразяваше изумление, радост, възторг.
Изведнъж той падна на колене с протегнати напред ръце, а из устата му се изтръгна вик:
— Христе!… Христе!
И наведе глава до земята, като да целуваше нечии нозе.
Настана дълго мълчание, после в тишината се чуха прекъснатите от хълцане слова на стареца:
— Quo vadis, Domine?
Назарий не чу отговор, но до Петровите уши достигна тъжен и благ глас, който казваше:
— Щом ти напускаш моя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпнат втори път.
Апостолът лежеше на земята, с лице в праха, неподвижен и безмълвен. На Назарий вече му се струваше, че той е загубил съзнание или е умрял, но най-после Петър се повдигна, взе от земята тоягата си и без да каже нищо тръгна обратно към седемте хълма на града.
Виждайки това, момчето повтори като ехо:
— Quo vadis, Domine?
— В Рим — отговори апостолът.
И се завърна.
Павел, Йоан, Лин и всички близки го посрещнаха с учудване и с още по-голяма тревога, защото точно по разсъмване, веднага след неговото излизане, преторианците бяха обкръжили жилището на Мириам и бяха търсили в него апостола. А Петър на всички въпроси отговаряше само с радост и спокойствие:
— Аз видях Господа!
И още същата вечер се отправи на острианските гробища, за да поучава и кръщава ония, които искаха да се окъпят във водата на живота.
И оттогава отиваше там всеки ден, а след него всеки ден се стичаха все по-многобройни тълпи. Изглеждаше, че от всяка мъченическа сълза са се родили нови последователи и че всеки стон на арената е дал отзвук в хиляди гърди. Цезарят плуваше в кръв, Рим и целият езически свят беснееше. Но тези, които не можеха да понасят повече престъпленията и безумията, тези, които бяха тъпкани, тези, чийто живот беше нещастен и угнетен, всички потиснати, всички скръбни, всички нещастни идваха да слушат чудния разказ за Бога, който от любов към хората се бе оставил да бъде разпнат, за да изкупи техните грехове.
И намирайки Бог, когото можеха да обичат, те намираха онова, което не би могъл да даде на никого тогавашният свят — щастие, изградено върху любовта.
А Петър разбра, че нито цезарят, нито всичките му легиони няма да надвият Живата Правда, че тя не може да бъде удавена ни в сълзи, ни в кръв и че тъкмо сега тя започва да побеждава. Разбра също и защо Господ го бе върнал от пътя: сега този град на надменността, на престъпленията, на разврата и силата ставаше негов град и двойна столица, която щеше да властва над телата и душите на хората по целия свят.”
Днес имен ден празнуват: Петър, Павел, Петя, Павлина, Петра, Павелка, Полина, Камен, Пенчо, Пейо.