Езикът на аспаруховите българи, наричани още прабългари, принадлежи към тюркското езиково семейство, включващо повече от тридесет езика.
Други езиковеди смятат, че прабългарският има много общи черти с иранските езици и схунския. Не са малко и тези специалисти, които търсят паралели с огромното семейство на алтайските езици, към които принадлежи и тюркската група.
Смята се, че езикът на аспаруховите българи се говорил по земите на Дунавска България до края на IX век, когато за официален е приет старобългарският – езикът на светите братя Кирил и Методий, който се основава на славянското солунско наречие, част от голямото индоевропейско езиково семейство.
Езикът на прабългарите напълно е претопен от славянския, но освен името България, в съвременния български език остават още няколко красиви думи, завещани ни от хан Аспарух.
“Бисер”; “Бъбрек”; “Белег”; “Болярин”; “Газя”; “Губер”; “Кумир”; “Колчан”; “Калпак”; “Корем”; “Пале”; “Сан”; “Сиромах”; “Тояга”; “Чертог”; “Урва”; “Шубрак”; “Шаран”; “Шейна”; “Шиле”
