“Живях в слепота и все пак знаех или се досещах, че земното битие има „фабричен дефект“. Знаех го от собствената си същност, от хората, с които общувах, от събитията, на които съм бил свидетел, от историята. Сега, след като духът ми преброди света надлъж и шир и проникна дори там, където само въздухът прониква, узнах, че този свят не е просто „дефектен“, а чудовищен. Навсякъде — и в обществения, и в личния живот — видях малко радост, но много страдание. Над блестящите научни и технически постижения на човешкия “разум властват тъмните човешки страсти и пороци. Гладуващи милиарди хора, нечисти помисли, похот, лъжа, насилие, убийства, войни, политически сплетни, егоизъм, разврат, завист, пошлост, ненавист, с една дума — нравствен упадък.
Приживе изпитвах ужас от неизбежната смърт, а сега не съжалявам за земното си битие. Обладан съм от надежда за вечен покой и любопитство — какво ли ме очаква на оня свят, откъдето никой не се е върнал. Дали Господ ще ме сложи до дясното си коляно, както ми предвещаваше добрата баба Камила, или ще ме натика в пъкъла на цяла вечност? Дали на оня свят няма да осмисля най-после краткотрайното си земно битие, да узная коя неведома сила ми го е натрапила и защо е било само едно безсмислено страдание? Дали няма да се окаже, че ако съм бил щастлив, то е било само преди да се родя или след смъртта ми?”
Фрагменти от “Преди да се родя и след смъртта ми” – Ивайло Петров.
