Home Новини Култура В живота ни е тясно…

В живота ни е тясно…

1159

Както сред обстрелвани простори по гърба на самец
се разплисква лава, както под звънтящи шини
месецът хрущи среднощ в трошливи ледове,
както пред дъха на щедра обич гасне яростта ни,
както болно и сиротно стене песът след мъртвеца –

тъй на косъм от живота се затваря естеството
пред ръцете, щом посегнат, но до нищо не достигнат!…

И тече реката, с раснещ разлив… И това е
Бог, и аз го следвам в спомена за слово
фъфлено от гнили челюсти под гладни
клюнове, из гибелни пустини…

Там през иглени уши от зной и хлад керванът на вселената минава;
там над стихнали руини, в прах на всичко сит, уханна роза лази;
там неунизени спят легенди в пещери, в които
като в храм мъждука свещ над съхнещи потири
и блуждае гробно ехо, и могъщи първожрици
в камъка с бедра колонни се таят и плачат
над разрухата без ласки и страстта в запрети…

Тъй на косъм от живота се затваря естеството,
тъй звънят в една утеха галопиращ кон и рана,
тъй вратите се открехват и затръшват с времената,
тъй с потъващия кораб всяко дъно се сродява…

И тече реката – друга!… Както всичко!… Но това е
сол от плач в окото бяло, дето гледа… И не вижда…

***

Разпадат се скали – аз тук за кратко бях.
Звезди ме съпровождаха – за кратко бях.
Вратите се затвориха, градините заспаха – вече бях…

Човек укрепва в близостта на друг човек – това го зная.
Но аз, каквото сторих, сторих го сам – зная.
Че някога за всичко тук ще ме ругаят – и туй зная.

Поетът няма отдих – все се труди…
Небето му изпраща куп злини – а той се труди.
Тъй е орисан – дори в гроба да се труди…

Но никнат огорчения и мракът нощем хлипа.
Където да надникна – в кораби, в затвори – някой хлипа.
Дори героят – сред триумфа! – над кръвта пролята хлипа.

А времето лети и в мен отваря рани.
Множат се униженията ми – и будят стари рани.
И колкото да жаля този свят – той все е в рани…

Разпадът ни е общ – ще рухнем!… Но Вселената е вечна…
Макар че смърт подрива в нея стойностите – ще е вечна!
И тази истина дори е наниз от лъжи!… И с туй е вечна!

Димитър Горсов

Димитър Горсов
Димитър Горсов

Димитър Горсов е роден на 28 януари 1939 г. в село Долна Липница, община Павликени. Известно време живее и работи в Габрово, където през 70-те години на миналия век участва в дейността на писателската група от с. Боженци, представяна от Орлин Василев, Станислав Сивриев, Андрей Германов и Слав Хр. Караславов. От 1972 до 1989 г. е редактор на литературния алманах „Зорница“. От 1990 г. живее в родното си село, където продължава творческата си дейност.

Автор е на книгите „Като дъх и ласка“ (1971), „Всичко на света“ (1975), „Черните бардове“ (1994), „Кафез за феникси“, „Хайку“ (2001), „Ранени притежания“ (2003), „С лице в мравуняка“ (2006), „Праг“ (2008), „Тишини и сенки“ (2015) и др.

„Слаби сме.
В живота ни е тясно…
И все дирим нещо, но какво е? – не узнахме досега.“